В минута на мълчание..

Докато бях пътник, пътуваш по пътищата неведоми, господни
пътищата безводни, вечно отъпкани, безплодни
пътища любими, светли и незабравими
прилежно осеяни с нещастия непоносими.
Боже Господи кажи ми защо? Аз питам защо?
Дали компасът ще ни отведе в правилна посока,
където умът дълбок е, а душата е широка?
И вятъра дали ще ни покаже радостта,
отнемайки нахално всяка капчица тъга?
Кога ще стигнеме до там, където няма болка, няма страх, няма срам?
Където всички заедно ще бъдеме едно цяло и няма да воюваме за щяло и нещяло.
Кога ще дойде този ден, този, този светъл ден
този ден, този, този светъл ден,
този ден, този, този ден обикновен,
когато света ще бъде променен?

Този обикновен ден..

" Всеки ден на път за вкъщи минавах под прозореца ти.Странно,но сякаш усещах присъствието ти,някак до мен,Сякаш ти ме гледаше.

Всеки ден,когато се прибирах и поглеждах през моя прозорец .. Виждах теб.Ти просто си седеше там,до прозореца със слушалките в ушите.Изглеждаше все едно не ти пука за света,за случващото се около теб,за хората които обичаш.. Исках да съм като теб.Поне един ден да усетя какво е да си безчувствен.Може би грешах за теб.. Познавах те само от погледите,които ми хвърляше през прозореца,не трябва да съдим книгата по корицата,нали?През прозореца изглеждаше толкова .. различен,но когато те виждах с приятелите всеки път се обеждавах,че си просто момче.. Не можех да очаквам нищо от теб,дори не знаех името ти..

Този ден започна като всички други.Събудих се и на излизане за училище ти се усмихнах.В даскало пак бях онзи зубър познат на всички като хлапето за тормоз..Бях свикнала с това,все пак е само фаза.Пак взех същия автобус,пак седнах откъм прозореца,пак си усилих  музиката и спрях да мисля.Когато си стигнах,пред блока ми имаше линейка и полицейска кола.Какво ли беше станало,точно в този обикновен ден?Приближих се,за да разбера какво става..Тогава видях теб.Окървавен,едва дишащ..Лежайки на земята..

- Просто исках да ти кажа здравей..=) - промълви с последен дъх. "